Преди почти година, около три месеца преди официалната премиера на “Дзифт”, но след награда на филма от фестивала в Москва, проведох едно кратко интервю с режисьора, когото безкрайно уважавам. То е публикувано първоначално в Bulgarian Post. “Препечатвам” го и тук с леки корекции.
Явор Гърдев е роден на 23 февруари 1972 г. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури и продължава образованието си в класа на Иван Добчев и Маргарита Младенова по театрална режисура в НАТФИЗ, а по-късно защитава магистратура по философия в Софийския Университет. Негови са хитови сценични постановки като „Бастард”, „Пиеса за бебето”, „Старицата от Калкута”, „Крал Лир” (по време на вземането на интервюто “Калигула” още не беше поставяна). В средата на 2008 Явор Гърдев спечели с първата си кинопродукция (филма “Дзифт” по едноименния роман на Владислав Тодоров) наградата „Сребърен Георги” за режисура на ХХХ Московски кино-фестивал, като това признание е огромно постижение за режисьор дебютант.
В главните роли на филма са Захари Бахаров (на снимката), Владимир Пенев, Таня Илиева, Михаил Мутафов, Джоко Росич, а лентата ще бъде представена пред българска публика през септември. Трейлър на “Дзифт”, както и още информация за него, може да се види на официалния сайт - www.ziftthemovie.com .
На първо място, Вие сте млад театрален режисьор с много сериозни успехи на българската сцена. Не беше ли много драстична промяната към киното и не се ли опасявахте от неуспех?
Промяната действително беше драстична и рискът – огромен. Но аз съм човек, когото трудностите стимулират и амбицират. В този смисъл, колкото по-голям е рискът, толкова по-голяма е и мобилизацията на енергия. В изкуството трябва да си поне малко хазартен играч.
Как се случи така, че решихте да филмирате точно “Дзифт”, т.е. решението и инициативата Ваши ли бяха или от студиото търсиха режисьор и спряха избора си на Вас?
Всъщност първоначално това беше неангажиращо хрумване на Владислав Тодоров и Емил Христов, възникнало на базата на прочита на ръкописа на романа, който още не беше издаден. Това хрумване лека полека се избистри в разговори с тях и с Никола Тороманов и накрая доби очертанията на проект с точни параметри. Едва в този момент тръгнахме да си търсим продуценти и намерихме такива в лицето на „Мирамар филм”.
Такъв успех на Московския международен кино-фестивал е забележителен за дебютант режисьор от България. Няма да питам дали сте горд, защото имате всички основания за това, но коя дума бихте използвали, за да изразите най-точно чувството, което изпитахте, научавайки, че тъкмо Вие сте носител на наградата “Сребърен Георги”?
Силен приток на адреналин и позитивна енергия, която не знаеш как да употребиш и се хвърляш да прегръщаш всеки, който ти попадне.
Можете ли да опишете филма “Дзифт” с няколко думи и да кажете по нещо за актьорите, които може би с изключение на Джоко Росич, не са особено познати на българския кино-почитател?
“Дзифт” представлява жанрова комбинация от ретро-соц и нео-ноар. Филмът реализира атракционно пътуване назад във времето към една вече разпиляна социалистическа действителност по жанровите закони на черния филм. Действието се развива в една нощ. Главният герой по прякор Молеца излиза от затвора в началото на 60-те години, за да попадне в един напълно нов и непознат за него свят - светът на социалистическа София. Влязъл в затвора непосредствено преди девети септември 1944, Молеца е излежал присъда за убийство без да е убиецът.
С излизането му на свобода, още с прекрачването на прага на затвора започват катастрофални перипетии и бясна надпревара с времето. Молеца се измъква от абсурдни ситуации и смъртоносни капани, заложени от униформени копои на вездесъщата тоталитарна държава. В търсене на истината за миналото си той се сблъсква с паноптикум от гротескни типове, населяващи асфалтовата джунгла на града. Трескавият бяг на Молеца очертава картата на една ретро София – крайни квартали, централната банята, Каналът, поликлиниката, черквата, кръчмата, Мавзолеят, нощният бар, гробището. Тази фатално задъхана нощ е наситена с резки обрати и перипетии, халюциниране, биографични скокове в предкомунистическото минало, сантиментални срещи с някогашната любима, предателства, мирогледни сривове и разобличения. Краят идва с настъпването на новия ден във фургона на гробарите, където тайните излизат наяве. В общи линии това е историята.
Сега относно актьорите – изключително съм доволен, че събрах такъв актьорски състав, защото той носи пробивна енергия, а това е много важно за един дебютен филм. Лицата в него все още не са перупотребени в киното и стоят алтернативно, а пък тези, които отдавна се снимат и са добре познати попадат в контекст, който ги представя в съвсем различна светлина.
Смятате ли, че с пускането си сред масовия зрител, “Дзифт” ще получи популярност? За съжаление е известно, че българските филми напоследък не се радват особено на интереса на кино- и телеманите…
Това предстои да видим на есен. След като вече има четири предложения от руски дистрибуторски компании, които искат да вкарат филма в разпространение по кината в Русия, то значи са преценили, че той има потенциалната си публика. Никой не би хвърлял пари на вятъра, за да откупува права, ако не вярва, че ще е в състояние да продаде билети и да реализира печалби. По отношение на българската публика се надявам, че нещата ще стоят по същия начин. Но нека изчакаме есента.
След страхотни театрални постановки като “Крал Лир” и “Старицата от Калкута” успяхте да направите и филм, който спечели голямо признание. Доказахте, че сте добър и в театъра, и в киното, но с какво свързвате бъдещите си творчески планове?
И с двете. И не виждам в това никаква опасност за вътрешен конфликт.
Бих се радвал да науча нещо повече за Вас. Завършили сте Класическата гимназия (както и аз впрочем). В каква степен можете да кажете, че тя е повлияла на бъдещото Ви развитие?
О, със сигурност в много голяма степен. Класическата гимназия е чудесна школа и за въображението, и за разума. Заниманието с история, култура и езици на древните цивилизации е съществен фактор в моето собствено развитие и си давам сметка за това. Въображението и способността ми за вживяване се увеличаваха благодарение на старите текстове. Аз, така да се каже, пораснах, ходейки по стъпалата на историята и запознавайки се с онези, които са били преди мен.
